Китайската живопис през по-голямата част от историята си се придържа към традицията и темите не са много разнообразни. Много основни теми в китайската картина възникват още в периода на древността. По-долу ще се запознаем с най-важните от тях. Фигурални картини Човешката фигура като предмет на китайската живопис се появява много преди други известни теми като пейзажа или изобразяването на птици и цветя. Целта зад фигуралните картини в древността била основно религиозна и политическа. Археологически открития на рисунки върху коприна, стенописи по гробници и пещери ни предоставят поглед върху развитието на фигуралната живопис още от периода Пролети и есени (722 - 481 г. пр. н. е.) до династиите Уей и Дзин (265 - 420). Пейзажи Много критици смятат пейзажите за върховата форма на китайската живопис. Отначало пейзажите са фон, предоставящ естествена среда за развитие на сюжета във фигуралните картини. Един от най-ранните примери за това е „Нимфата от река Ло“ на Гу Кайджи (ок. 344 - 406). Оригиналът на тази картина вече не съществува, но при династия Сун (960 - 1279) се създават копия, които днес може да видим в Дворцовия музей в Пекин и в галерия Freer във Вашингтон, САЩ. С началото на династия Тан (618 - 907) развитието на пейзажната живопис не е голямо отчасти заради още по-голямото търсене на будистки икони и отчасти, защото художниците от това време все още се борят с проблемите, свързани с изобразяването на дълбочина и пространство. Но при династия Тан тези трудности са преодолени. Според по-късни критици и историци по това време се създават две школи по пейзажна живопис. Едната с представители Ли Съсюн (李思训, 653 - 718) и сина му Ли Джаодао (李昭道, нач. на 8-и век), която се отличава с изключително декоративния и педантичен начин на рисуване, използвайки прецизна линейна техника, извлечена от по-ранни художници като Гу Кайджи и Джан Дзъциен (около 550 - 604). Те често използват минерални цветове синьо и зелено за декорация, така че техният жанр на рисуване е известен като синьо-зелен пейзаж (青绿山水). Другата школа, основана от поета художник Уан Уей (王维, 701 - 761), се характеризира с монохромно мастило и развива по-спонтанна техника, наречена „помо“ („счупено мастило“), използвайки различни нюанси за разреждане на мастилото. Тези две школи по-късно (при династията Мин) са наречени съответно Северна школа и Южна школа. Трябва да се отбележи, че наименованието не се основава на географски посоки или региони, а е аналогия с различните школи на Чан будизма. До късната династия Тан пейзажната живопис често въплъщава универсалния копнеж на култивираните хора да избягат от ежедневния си свят, за да общуват с природата. С разпадането на династията концепцията за оттегляне към природата се превръща в основен тематичен фокус на поети и художници. Изправени пред провала на човешкия ред, просветените търсят постоянство в естествения природен ред, оттегляйки се в планините, за да намерят убежище от хаоса на династичния крах. Извор сред цъфнали праскови „Записки за извора сред цъфналите праскови“ е произведение на пейзажната лирика от Тао Юенмин (陶渊明), написано през 421 г. за случайното откриване на ефирна утопия, където хората живеят съвършено в хармония с природата, без да знаят нищо за външния свят в продължение на векове. Тао Юенмин живее във време на политическа нестабилност и национално разединение. Историята му описва как рибар случайно доплава до поток в гора изцяло от цъфтящи прасковени дървета, където дори земята е покрита от прасковени цветчета. Когато той достига края на потока, намира пещера. Отначало тя е много тясна, но след като успява да премине тунела, стига до входа на скрито селище. Жителите на селището са изненадани да го видят, но са добри и дружелюбни към него. Те му обясняват, че предците им избягали на това място по време на размириците от династия Цин (221 - 206 г. пр. н. е.) и те самите не са напускали обиталището си и не са общували с други хора оттогава. Затова те не са чували нищо за последвалите промени и политически династии. Рибарят е посрещнат топло и остава в селището цяла седмица. Преди да си тръгне, той е предупреден да не споделя за това, което му се е случило, с други хора. Въпреки това той отбелязва пътя си на обратно и по-късно разказва всичко. Неуспешно търсят селището отново и отново, но напразно. След написването на тази творба изворът сред разцъфнали праскови се превръща в символ на съвършения свят в сърцето на китайците. Историята вдъхновява много по-късни стихотворения, картини и музикални творби и се превръща в класически жанр на живописта. Известни художници от древността Гу Кайджи (顾恺之, ок. 344 - 406) е роден в Уси и е един от най-ранните известни художници в Китай. Той е ексцентричен придворен, който е най-известен като художник на портрети и фигури и като поет. Той е останал в историята като първия художник, изобразил Вимала-кирти - будистки светец, който е много популярен в Китай. Изкуството на Гу Кайджи е известно днес чрез копията на три копринени свитъка с картини: „Съвети на придворната учителка“ (女史箴图), „Нимфата от река Ло“ и „Мъдри и доброжелателни жени“ (列女仁智图). Гу Кайджи пише и три книги за теория на живописта: „За живописта“ (论画), „Въведение на известни картини от династиите Уей и Дзин“ (魏晋胜流画赞), „Записки по рисуването на планината Юнтай“ (画云台山记). Според него „душевността при рисуването на фигури се крие в очите“. Джан Дзъциен (展子虔, края на 6-и век) е известен художник от окръг Янсин в днешна провинция Шандун. Той е държавен служител по време на династия Суей и е талантлив и всестранно развит художник, чиито пейзажи са най-влиятелните за времето си. Той дава принос към натуралистичното изобразяване на перспективата на разстоянието и измерението в пейзажната живопис. Смята се, че картината „Пролетно пътуване“ (游春图) е автентична творба на Джан Дзъциен и най-старият екземпляр на китайска пейзажна живопис. Галина Крумова